Спомних си прочетената наскоро мисъл на Хорхе Букай, че всеки от нас се чувства донякъде като слона в цирка: крачим по света привързани към стотици колове, които ни отнемат свбодата. Живеем с една единствена мисъл, че „не можем” да направим куп неща, просто защото, някога… преди време, като малки сме опитали и не сме успели. И така се превръщаме в онзи слон, който се върти в кръг и си набиваме в главата: „Не мога, не мога и никога няма да мога…” Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили и затова никога не сме направили и един жалък опит да се освободим от кола.

Всички се нуждаем от собствените си тайни. И доколкото не ни убиват, те просто ни пазят и ни топлят. Животът ни е разкрил няколко малки тайни. Хората се срещат, харесват нещо повърхностно, в което искат да вярват и… вярват. И въпреки че с тези наши различни вери, всички сме жалки – но пък това прави нещата интересни. Едно обаче не сме разбрали, ние, хората. Опитваме се да поправяме, вместо да преодоляваме.

Красотата не е нещо особено. Или се раждаш с нея, или я купуваш с пари. По-важното е какво ще направиш с живота си. Не се иска само да си красив външно, а и по душа.

Истинско умение е да откриеш решение, докато все още има значение. А когато си млад имаш достатъчно време и сили да търсиш значението на всичко около теб.

„Всеки човек е перо, което се носи от вятъра и накъдето го отведе живота, там ще стигне, но всичко зависи от вятъра, който те носи…”

Днес май съм го ударила на размисли и страсти

и трето - ама трето, въобще... да се запознаем...

"Някои хора разправят за мен, че съм ужасен човек. Но това не е така - аз имам сърце на мил, чувствителен юноша. Пазя го в един буркан със спирт на
бюрото си." (Стивън Кинг)